Моля, следвайте инструкциите в раздел Важно! - вижте по-долу

Тест-БГ

сайт: test-bg.com

телефони: 052/993-294; 0988/84-78-76

e-mail: testbg.g@gmail.com

Добрата сполука - Легенда за вълшебната детелина - I част

Добрата сполука - Легенда за вълшебната детелина - I част

заб. из “Добрият късмет” на Алекс Ровира и Фернандо Триас де Бес, изд. “Изток и запад”, София, 2004г.

 
1. Късметът не трае дълго, защото той не зависи от вас. Добрата Сполука се създава от всеки от нас: ето защо тя продължава вечно
 
2. Мнозина са тези, които искат Добрата Сполука, ала малцина са онези, които са готови да я преследват.
 
3. Ако в момента нямаш Добра Сполука, причината би могла да е в това, че условията ти на живот не са променени. За да постигнеш Добра Сполука, трябва да създадеш нови условия.
 
4. Да открием нови възможности за Добра Сполука не означава да търсим единствено това, което ще донесе полза само на нас самите. Създаването на условия за подпомагане на другите хора, прави постигането на Добрата Сполука по-вероятно
 
5. Ако отлагаш изграждането на нови условия, Добрата Сполука никога не идва. Да градиш нови условия понякога е трудна работа, но... го направи днес!
 
6. Понякога, дори когато като че ли всичко е извършено правилно, Добрата Сполука все пак не идва. Тогава потърси привидно излишните, но необходими подробности в дребните детайли.
 
7. На тези, които вярват единствено в шанса, това, че трябва сами да изградят обстоятелствата, им звучи абсурдно. Онези, които сами изграждат обстоятелствата, не се притесняват за шанса
 
8. Никой не може да ти продаде Добра Сполука. Добрата Сполука не се продава. Не вярвай на тези, които продават щастие
 
9. След като си създал всички условия, бъди търпелив и не се отказвай. За да се появи Добра Сполука, трябва да имаш вяра.
 
10. Осигуряването на Добра Сполука се състои в подготовката на условията, необходими за сбъдването на възможността. Ала самата възможност няма нищо общо с късмета или шанса – тя винаги е  налице.
 
Поука от приказката:

Осигуряването на Добра Сполука се изразява единствено...в създаването на условията за нейното проявяване.

Новото начало на Добрата Сполука:

Изграждането на Добра Сполука включва създаването на условията за нейното проявяване...Добрата Сполука зависи само от теб. Започни от утре и ти също ще можеш да постигнеш Добра Сполука.
Приказката за Добрата Сполука...никога не идва при теб случайно.

Първо правило на добрата сполука:

Късметът не трае дълго, защото той не зависи от вас. Добрата Сполука се създава от всеки от нас: ето защо тя продължава вечно.
 

 ЛЕГЕНДАТА ЗА ВЪЛШЕБНАТА ДЕТЕЛИНА

 

Предизвикателството на Мерлин

Някога много отдавна в едно далечни кралство магьосникът Мерлин събрал всички рицари от околността. Отвел ги в градините на замъка и им казал:
-Дълго време мнозина от вас искаха да им определя някакво изпитание за преодоляване. Някои ми предложиха да организирам турнир между всички рицари в кралството. Други поискаха да проведа състезание, което да докаже уменията ви в боравенето с копие и меч. Така или иначе, аз реших да ви предложа едно по-различно предизвикателство.
Напрежението силно нараснало. Мерлин продължил:

-Чух че след седем дни, броени от днешния, в нашето кралство ще израсне Вълшебната детелина.
Рицарите зашушукали помежду си. Не ги свъртало на едно място. Някои знаели за какво говори магьосникът, а други не. Мерлин изшъткал на всички:
- Тихо! Тихо! Оставете ме да обясня какво представлява Вълшебната детелина. Това е единствената четирилистна детелина, която осигурява на притежателя си уникален дар: неограничен късмет. Нито времето, нито пространството му поставят предели. Той дава успех в битката, в работата, в любовта, в трупането на богатства... щастие без граници!
Силно развълнувани, рицарите отново започнали да говорят помежду си. Всеки един от тях искал да намери Вълшебната четирилистна детелина. Някои дори се изправили и надали победни викове.
Мерлин отново успял да ги укроти и продължил:
- Запазете тишина! Тихо! Още не съм ви казал всичко. Четирилистната детелина ще израсне в Омагьосаната гора, отвъд дванадесетте хълма, оттатък Забравената долина. Не зная точното място, но детелината ще се появи някъде в онази гора.
Цялото въодушевление, което рицарите проявили в началото, се изпарило. Внезапно настъпила тишина, а след това взели да се чуват обезкуражени гласове. Омагьосаната гора на големина била колкото цялата обитавана площ на кралството. Това били стотици акта гъсталак. Та как можело една мъничка четирилистна детелина да бъде намерена на такава огромна територия? Откриването на игла в купа сено щяло да бъде сто пъти по-лесна задача. Това с иглата поне щяло да бъде разумно предизвикателство.
Изправени пред такова непреодолимо изпитание, повечето от рицарите започнали да напускат кралския замък, като мърморели и хвърляли неодобрителни погледи към Мерлин, когато минавали край него.
- Обади ми се, ако ти дойде на ум някакво по-приемливо предизвикателство – казал един.
- Ако знаех за какво става въпрос, въобще нямаше да си правя труда да идвам – рекъл друг.
- Ама че изпитание! Защо не ни изпрати в пустинята, за да ти донесем синьо зрънце пясък? Това щеше да е по-лесно – подхвърлил иронично трети рицар.
Един след друг рицарите напускали градината и се връщали при конете си. Накрая останали само двама.
- Е – попитал Мерлин, - вие няма ли да си тръгвате?
Единият рицар на име Нот, който носел черна пелерина, отвърнал:
- Знам, че ще е трудно. Омагьосаната гора е огромна. Ала аз познавам някой, който може да ми помогне. Смятам, че мога да намеря онази детелина. Ще потърся Вълшебната четирилистна детелина – и тя ще бъде моя.
Другият рицар, чието име било Сид и бил загърнат в бяла пелерина, запазил мълчание, докато Мерлин не погледнал към него, за да разбере какво е мнението му. Тогава казал:- Щом казваш, че Вълшебната четирилистна детелина, която дарява безграничен късмет, може да бъде намерена в гората, значи със сигурност е така. Вярвам ти. Затова ще отида в гората.
И така, двамината рицари се отправили към Омагьосаната гора – Нот върху черния си кон, а Сид на гърба на своя бял кон.

Второ правило на добрата сполука

Мнозина са тези, които искат Добрата Сполука, ала малцина са онези, които са готови да я преследват.

Гномът – принц на земята

Да се пресече цялото кралство, за да се достигна Омагьосаната гора, било опасно и изтощително начинание. Пътуването отнело на рицарите два дена – така им останали само пет, в които да намерят Вълшебната детелина. Нямали време за губене. Въпреки това и двамата решили да си починат и да започнат търсенето от другата заран.
Всъщност рицарите пътувал поотделно и не се срещнали на нито едно от местата, където спирали, за да си починат и да напоят конете си. Когато стигнали гората, никой от тях не знаел къде е другият.
Самата гора била много тъмна. В нея царял мрак дори и през деня, защото огромните корони на дърветата закривали слънцето. Когато паднала нощта, тя била студена и тиха. Обитателите на Омагьосаната гора знаели за присъствието на двамата новодошли.
На следващия ден, много рано сутринта, Нот вече търсил детелината в гората. Ето какви били първите му мисли:
“Вълшебната детелина ще израсне от пръстта. А кой е този, който познава всяка педя земя в Омагьосаната гора? Не е трудно да се отговори: Принцът на замята. Или – иначе казано – Гномът. Той живее под земята и е прокарал тунели и коридори през цялата територия на Омагьосаната гора. Гномът ще ми каже къде ще израсне Вълшебната четирилистна детелина”
И Нот, рицарят с черната пелерина и черния кон започнал да разпитва всички странни същества, които срещал по пътя си, къде може да бъде открит Гномът, докато накрая Принцът на земята се изправил пред него.- Какво желаеш? – попитал Гномът – Казаха ми, че си ме търсил цял ден.
- Така е – отвърнал Нот, докато слизал от коня си – Научих, че след пет дни, считано от днес, една вълшебна четирилистна детелина ще разцъфне в тази гора. И понеже  детелината може да израсне единствено от почвата, ти, Принце на земята, би трябвало да знаеш къде ще се появява тя. Само ти познаваш всеки милиметър от пръстта под тази необятна гора. По-добре от когото и да било познаваш и корените на всички растения, храсти и дървета, които растат в гората. Ако Вълшебната четирилистна детелина ще се появява след пет дена, ти би трябвало да си видял вече нейните корени. Кажи ми къде е тя.
- Хммм – замислил се Гномът.
- Знаеш не по-зле от мен – продължил Нот, - че Вълшебната детелина носи неограничен късмет само на рицарите, така че тя няма стойност за теб, тъй като си Гном, нито пък на който и да е друг от обитателите на Омагьосаната гора. Кажи ми къде ще се появи детелината. Знам че ти е известно.
- Наясно съм каква е силата на Вълшебната четирилистна детелина. Освен това аз имам целия необходим за един Принц на земята късмет; детелината ще си е за теб, стига да можеш да я намериш. Само е не съм виждал корените и в тази гора. Всъщност в Омагьосаната гора не растат детелина. Който ти е казал, че ще я намериш тук, най-вероятно те е излъгал.
- Сигурен ли си, че тъкмо ти не ме лъжеш? Надявам се, че вече не си казал на Сид – рицаря с бялата пелерина и белия кон – къде ще се появи детелината! – избухнал гневно Нот.
- Не знам за какво говориш! Не знам и кой е този Сид, нито пък имам представа кой ти е наприказвал тези глупости. В тази гора никога не е израствало нито едно стръкче детелина, дори и такова с три листа. Съвсем ясно е – детелините не растат в гората, защото просто не могат да растат там. Я ме остави намира! Живея в тази гора повее от сто и петдесет години и никой не ми е задавал толкова глупав въпрос. А сега много ти здраве!
Нот, рицарят с черната пелерина, осъзнал, че няма смисъл да настоява. Той се качил на коня си и поел обратно, решавайки да изчака още един ден. В крайна сметка Гномът можело да се окаже прав, а Мерлин да е този, който бил определил погрешно мястото.
В момента Нот чувствал това, което усещат всички хора, когато им се каже, че късметът не е на тяхна страна – страх. Ала най-лесното нещо, което човек може да направи, е да замени страха със скептицизъм, като си каже : “Това просто не е възможно”. Този отговор отблъсква страха от липсата на късмет. И Нот си избрал точно него. Затова той решил, че няма да слуша Гнома. Прекарал известно време в отхвърляне на казаното му от Принца на земята. Точно това щял да прави следващия ден.
Междувременно в утрото на третия ден Сид, рицарят с бялата пелерина, достигнал до абсолютно същата идея, до която бил стигнал и Нот. И той знаел, че Гномът е този, който трябва да бъде попитан къде ще израсне Вълшебната детелина. Затова цял ден се опитвал да го намери. Разпитвал за него множество странни същества и накрая го открил – само няколко минути след като Нот си бил тръгнал, оставяйки сърдития Гном пред един от входовете на неговата пещера с безкрайните и коридори.
- Ти ли си Гномът на Омагьосаната гора – този когото наричат Принца на земята? – попитал Сид, докато слизал от коня си.
- Да, аз съм. Ох, ето още един умник! Ти пък какво искаш?
- Ами виж, казаха ми, че след пет дни, считано от днес, една Вълшебна четирилистна детелина ще се появи в тази гора и ... – Сид не могъл да довърши изречението си. Гномът почервенял като домат и поел толкова дълбоко въздух, та изглеждало, че лицето и гърдите му всеки момент ще се пръснат.
- Защо, за Бога, сте се заловили с тази Вълшебна детелина? Вече казах на другия  рицар – в тази гора никога не е имало Вълшебни детелини. Детелините не могат да растат в гората, толкова е просто. Който ти е казал, че могат, е сбъркал. Или пък те е излъгал. Или пък е прекалил с пиенето. Я по-добре се връщай в замъка си или пък върви да спасиш някоя изпаднала в опасност дама. Тук само си губиш времето.
Сид се опитал да прецени какво става- според Мерлин Вълшебната детелина щяла да се появи в гората, а пък според Гнома било невъзможно при дадените обстоятелства каквато и да е детелина да израсне когато и да било в Омагьосаната гора. Само че най-вероятно и двамата казвали истината. Да се продължи търсенето на Вълшебната детелина при тези обстоятелства щяло да бъде загуба на време. Ако при тези обстоятелства никаква детелина не може да порасне  тук, тогава трябвало да се разбере какво било нужно на детелините, за да растат. Затова Сид попитал Гнома, като се стараел да го укроти:
- Чакай, успокой се. Значи ти казваш, че никога не е имало детелини... където и да било в омагьосаната гора.
- Никога! Ама никога! – натъртил Гномът и с мърморене тръгнал да се прибира в дома си.
- Не си отивай, не си отивай още, моля те. Кажи ми защо е така. Искам да знам защо в тази гора никога не е имало детелини.
Гномът се обърнал и рекъл:
- Заради почвата. Очевидно е, че причината е почвата. Никой никога не е прекопавал тази почва. Никой не си е правил труда да я обработва, да подобри качествата и. За да растат детелините искат прясна пръст, а в тази гора никой не я е обновявал. Тя винаги си е била една и съща. Как очакваш тук да растат детелина?
- Значи, Гноме, Принце на земята, ако искам да имам шанс – да видя как в гората израства детелина ... трябва да обновя почвата, да я променя, така ли?
- Разбира се. Нима не знаеш, че можеш да постигнеш нещо ново, само когато не правиш нещо ново> Ако пръстта не се промени, нещата си остават същите – никаква детелина няма да израсне..
- А знаеш ли откъде бих могъл да намеря известно количество нова пръст?
Гномът почти се бил скрил в своя     та бърлога и ръката му вече посягала да затвори дървената врата, която отделяла жилището му от света на земната повърхност. Въпреки това той отговорил на Сид:
- Нова пръст може да се вземе от едно място близко до земята на Каулите, само на няколко мили оттук. Това е девствена почва, която никога досега не е използване. Каулите, дванадесетокраките крави - джуджета, ходят там по нужда, така че пръстта е пълна с тор. Това действително е идеална пръст.
Рицарят възторжено благодарил на Гнома. После, изпълнен с ентусиазъм, скочил на гърба на своя бял кон и препуснал към земята на Каулите. Знаел, че шансовете му са малки, но това поне било стъпка напред.
Сид достигнал земята на Каулите по залез. Не било трудно да намери описаната от Гнома пръст. Това наистина била прясна, рохка, чиста почва, а можело да се каже – и богато наторена. Той напълнил с пръст само две торби – прикачените към седлото му – но това количество било достатъчно да покрие малко парче земя.
Малко по-късно Сид се оправил с двете пълни с нова пръст торби  към едно закътано местенце в гората, далече от всякакви села. Избраното място изглеждало подходящо. Рицарят разчистил всички бурени. След това изкопал старата пръст – тази която никога не била подменяна, първоначалната почва – изринал я и на нейно място изсипал новата, прясна пръст.
Когато приключил, легнал да поспи. Бил донесъл почва, достатъчна да покрие само няколко стъпки земя. Дали тя щяла да се превърне в избраното място – онова,  на което щяла да израсне Вълшебната детелина? Понеже бил реалист, Сид мислил, че изглежда невъзможно да е чак такъв късметлия. Само няколко стъпки в сравнение с милиони акра – това било шанс едно на сто милиона. Ала той бил направил нещо наистина важно – бил сторил нещо различно, неправено дотогава в тази гора. Ако там никога не е имало детелина, ако никой никога не бил намирал такива цветя на това място, това било така, защото всички, които се опитвали да ги намерят, правели абсолютно същите неща, каквито и тези преди тях. Тъй като бил истински рицар, Сид знаел, че да направиш нещо по различен начин е първата крачка към успеха.
Все пак той си дал сметка, че шансовете му са нищожни – дали мястото, което е избрал, за да изсипе там пръст, щяло да се окаже точно това, на което ще израсне Вълшебната четирилистна детелина? Ала рицарят бил научил поне една причина, обясняваща отсъствието на детелини в гората – и със сигурност щял да научи и други на следващия ден.
Сид легнал и отпуснал глава върху земята, загледан в пръстта, която току-що бил посипал. Мислел си че Гномът му е казал истината, но своята истина. Знаел че  и Мерлин  е казал своята истина. Това били две истини , които очевидно си противоречали, ала след като прибавил нова пръст върху първоначалната почва, това противоречие изчезнало. “Това, че в миналото тук не е имало детелини, не означава, че няма да има и в бъдеще” – мислел си рицарят.
Той се унесъл в сън, представяйки си, че от новата пръст, която донесъл, пониква детелина. Тези мечти му помогнали да забрави колко малко вероятно било няколкото стъпки пръст да са мястото, на което съдбата щяла да приветства разцъфтяването на Вълшебната детелина.
Паднала нощта. Оставали само четири дни.

Трето правило на добрата сполука:

Ако в момента нямаш Добра Сполука, причината би могла да е в това, че условията ти на живот не са променени. За да постигнеш Добра Сполука, трябва да създадеш нови условия.

Господарката на езерото

Четвъртото утро дошло някак много бързо. Песента на кадънките, червеношийките, косовете и лястовиците накрая заглушила свиренето на щурците. Нот хапнал малко диви ягоди и се покачил на коня си. Настроението му не било оптимистично. Това, което му казал Гномът, наистина го притеснило. Просто и ясно: “Детелините не могат да растат в гората”. Като че ли това не било достатъчно, ами онзи добавил и че в цялата Омагьосана гора никога не било имало дори една детелина. А Гномът знаел какво говори.
Въпреки всичко Нот продължавал да мисли, че Гномът може би го бил излъгал. Убеждавал сам себе си, че Принцът на земята не му бил казал истината. И макар че тази мисъл не го отвела до нещо конкретно, тя поне го поуспокоила. Нот решил през този ден да потърси някого другиго, който би могъл да му даде информация, различна от тази на Гнома. Така все пак можело да му потръгне.
След като яздил повече от пет часа, рицарят чул че наблизо тече поток. Понеже усещал жажда, а сигурно и конят бил жаден, той поел по звуците, които издавала течащата вода, докато се изравнил на брега на голямо езеро.
Езерото било много красиво. Повърхността му била покрита с водни лилии, цъфтящи в червено и бяло. Рицарят поел няколко глътки вода и седнал на брега, а в това време конят му жадно пиел. Внезапно зад гърба му прозвучал глас, който го накарал да скочи на крака:
- Кой си ти?
Бил глас на жена – сладък, но дълбок, нежен, но плътен, примамлив, но и предизвикателен. Нот се обърнал и видял Господарката на езерото.
Господарката била изумителна жена – невиждани красива, направо съвършена. Тялото и било оформено от извисяващи се водни пръски и пара, като долната му част се сливала с повърхността на езерото.
Нот бил чувал за нея. Той бързо съобразил, че може да получи от Господарката на езерото някаква информация, която да направи мисията му по-малко невъзможна.
- Аз съм Нот, рицарят на черната пелерина.
- Какво правиш върху черния си кон тук, на брега на моето езеро? Вече пи вода. Сега какво искаш? Ти разбуди моите водни лилии, а това е времето им за дрямка – те спят през деня и пеят през нощта. Сега, след като ги събуди, лилиите ми няма да пеят тази нощ, я тяхното пеене пресушава водите на езерото. Ако лилиите не пеят водите не могат да се изпаряват  и езерото ще прелее и ще предизвика наводнение, което ще удави много цветя, храсти и дървета и те ще загинат. Така че замълчи, не вдигай шум и си отивай! Не събуждай моите водни лилии!
- Чакай, чакай – прекъснал я рицарят – Твоите проблеми не ме интересуват. Скоро си отивам. Просто искам да те питам нещо. Ти си Господарката на езерото и разпределяш водата в цялата Омагьосана гора; ти напояваш всяко кътче на тази гора, та затова ми кажи – къде в нея растат детелини?
Господарката започнала да се смее. Смяла се подигравателно, но и с искрена радост. Смехът и бил силен, но сдържан, звънлив, ала дълбок. Накрая спряла да се смее – лицето и добило отново сериозно изражение и тя казала:
- Нито една детелина не може да расте в гората. Не виждаш ли че моята вода прониква във  всяко кътче на Омагьосаната гора, като се просмуква през стените на езерото – не ти ли прави впечатление че тя не тече в реки и потоци? Да си виждал някъде локва? Детелините се нуждаят от много вода. На тях им трябва поток, който постоянно ще им осигурява влага. В тази гора не ще намериш и една детелина.
Господарката на езерото изчезнала във  водата. Изненадващо хилядите капчици и парата, които били приели формата на човешко тяло, просто се разпаднали и се слели с езерната повърхност.
Само че Нот не обърнал кой знае какво внимание на чудесата, на които току-що бил станал свидетел. Омръзнало му да слуша една и съща история. Изображението му останало сериозно и дълбоко замислено. Той се опитвал да разбере какво всъщност става – и започнал да осъзнава, че май късметът няма да му се усмихне. Това дълбоко го уплашило – почуствал страх по-силен и от онзи, който го връхлетял след разговора с Гнома.
- Трябва да намеря някой, който да ме увери , че късметът – Вълшебната детелина – може да се появи в Омагьосаната гора- повтарял си рицарят отново и отново.
Нот започнал да намразва късмета. Направо отвратително – да бъде едновременно най-желаното и най- непостижимото нещо! Рицарят вече на издържал така. Докато чакал щастието да му се усмихне, Нот все повече потъвал в смут и тревоги – но това било единственото, което можел да направи. И все пак – дали не можело да се предприеме и нещо друго?
Нот яхнал коня си и през останалата част от деня яздел напосоки из Омагьосаната гора, надявайки се да има достатъчно късмет, та да открие Вълшебната четирилистна детелина.
Този ден рицарят Сид се събудил малки по-късно от предишния. Той стоял буден до късно през нощта, защото подготвял прясната нова пръст, затова решил да поспи един час повече. После разделил една ябълка с белия си кон и се замислил върху нещата, които му предстояли да извърши през деня.
- Вече осигурих пръстта – си рекъл Сид – Сега трябва да разбера колко вода ще е нужна, за да я напоя. Знам, че шансът да съм избрал правилното място е много малък. Но пък, ако имам достатъчно късмет и това все пак се окаже вярното място... тогава трябва да съм сигурен, че почвата е добре напоена.
Повече нямало какво да се умува. Всеки рицар знаел, че без съмнение най-добрата вода в Омагьосаната гора принадлежала на Господарката на езерото.
Отнело му доста време, за да открие езерото. Наложило му се да пита за него някои от най-недружелюбните и зли животни в цялата гора. Когато достигнал брега му, били изминали само няколко минути, откакто Нот си бил тръгнал. Белият рицар се приближил към водата много, много бавно. Вървял без да вдига шум, ала случайно стъпил върху един жълто-червен охлюв, които звучно изпищял. Господарката на езерото тутакси се издигнала от повърхността в цялото си великолепие. Тя отново занареждала:
- Какво правите ти и твоят бял кон край моето  езеро? Какво искаш? Разбуждаш моите водни лилии, а сега е бремето им за дрямка. Моите лилии спят през деня и пеят през нощта. Ако ги събудиш сега, довечера няма да пеят. Ако лилиите не пеят, водата не се изпарява, а ако това се случи, езерото ще прелее – ще стане наводнение и много цветя, дървета и други растения ще се окажат под водната повърхност и ще загинат. Така че млъкни, запази тишина и си отивай! Не събуждай моите водни лилии!
Сид бил зашеметен – не само от вдъхващото страхопочитание появяване на Господарката, на което току ще бил станал свидетел, но и от проблема, който тя му представила. Рицарят трябвало да осигури напояването на избраното от него място, но пък нямало начин да не събуди водните лилии, ако цял ден черпи вода от езерото.
Нещата взели да се усложняват. Никъде другаде в Омагьосаната гора нямало каквато и да е вода. Добре де, какво можел да направи той? Поне имал основания да твърди, че е опитал да стори най-доброто, на което бил способен. И понеже не знаел какво да прави през останалата част от деня, Сид се замислил върху проблема на Господарката на езерото- можел пък на нея да бъде от някаква полза.
- Защо никъде от езерото не изтича вода? Всички езера дават начало на реки и потоци.
- Защото аз.. защото аз.. – за първи път гласът на Господарката на езерото  изгубил контрастните си нюанси и не изразявал нищо друго, освен тъга. Имало болка в него.
- Защото в моето езеро – казала тя – няма приемственост. Нито една река не води началото си от мен. Водата само идва при мен – пада отгоре или се влива; аз единствено получавам вода, но от мен не тръгва нито един поток. Затова винаги трябва да съм сигурна, че водните лилии спят през деня и, за да пеят през нощта. Така денем не мога да спя, защото бдя над съня на лилиите, а нощем техните песни отново ме държат будна. Аз съм робиня на моята вода. Моля те, отивай си и не събуждай водните ми лилии.
Сид осъзнал че онова, което липсвало на езерото е  точно това, което му трябвало на него самия – поток.
- Мога да ти помогна – казал той на Господарката на езерото – Но първо ми кажи : знаеш ли от колко вода се нуждаят детелините?
Господарката отговорила:
- Имат нужда от много напояване. Трябва  им пряк източник на вода – поток. Почвата, на която растат детелините, се нуждае направо от заливане с вода.
- В такъв случай... да, в такъв случай аз мога да ти помогна – а ти можеш да помогнеш на мен!
- - Шшшт! Не викай толкова, че вече събуди една лилия! Кажи сега.
- Ако ми позволиш да прокопая улей, който да започва от езерото, и така да създам поток, в теб повече няма да се натрупва вода. Няма да вдигам шум. Просто ще издълбая улей в земята и водата от езерото ще потече по него. Така и ти няма да има защо да се тревожиш за твоите водни лилии. Ще можеш да спиш, когато си искаш.
Господарката на езерото явно се замислила. Накрая тя се съгласила.
- Добре. Ала не вдигай никакъв шум.
После – за изумление на Сид – внезапно изчезнала.
Без да губи време, рицарят извадил меча си и го прикрепил към гърба на коня си така, че острието му да заорава земята; после яхнал животното и го подкарал обратно към избраното място. Докато Сид яздел, мечът прокарал  дълбока бразда и водата потекла по нея, освобождавайки езерото от тежкия му товар. Сид постигнал успех – съумял да напои богато своето парче земя, като изградил пряк водоизточник, какъвто до тогава нямало.
Рицарят се приготвил за сън близо да парчето земя, за което се грижел. Той си мислел за току-що случилото се и си припомнял думите, които неговия наставник винаги му повтарял:
“Животът ти връща онова, което даваш на другите. Да помагаш в решаването на чуждите проблеми често е част от решението на своите собствени. Ако споделяш своето, винаги получаваш повече”.
Точно така станало – Сид бил готов да се откаже от водата, за да не събуди водните лилии, и тъкмо се опитвал да помогне на Господарката на езерото да разреши проблема си, като осъзнал, че те двамата се нуждаели от едно и също.
Сигурно, но рицарят вече се тревожел доста по малко дали избраното място от него било това, на което евентуално щяла да израсте Вълшебната детелина или не. Може би се чувствал донякъде глупаво от това, че положил такива големи усилия, за да удовлетвори нуждите на една единствена детелина и то на място, където тя вероятно нямало да израсте. Всъщност не било така. Осъзнаването, че прави това, което трябва да направи, му давало сигурност, която омаловажавала въпроса дали е имал достатъчно късмет да определи правилното място. Защо ли? Сид не знаел. Вероятно най-правилното действие след осигуряването на новата почва било именно да я напои. Той просто правел каквото е трябвало и това го карало да се чувства добре – по-добре дори отколкото ако знаел дали е избрал вярното място или не.
Наистина, той си давал сметка, че е малко вероятно парцелът, където бил донесъл нова пръст и осигурил достатъчно вода да се окаже тъкмо мястото, на което ще израсне Вълшебната четирилистна детелина. Ала рицарят вече знаел две причини, поради които в гората никога не били расли детелина – и бил сигурен, че на следващия ден ще научи още.
Сид положил глава на земята и преди да заспи се вгледал в новата пръст, сега обилно напоена от потока. И тази нощ той видял в съня си Вълшебната детелина да  пониква и се извисява нагоре. Това го накарало да се почувства щастлив.
Настъпила нощта. Оставали само още три дни.

Край на 1 част